Прочетен: 1957 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 12.10.2017 23:16
При самото им пристигане се разиграл тежък инцидент. Когато, както бе прието, започнали да ги проверяват и разпитват, за съставяне на формуляр, те отказали да дават т.н. "установъчните данни" за себе си, и не отговаряли на въпросите за фамилиите и имената си, за годината и мястото на раждане, за образованието, професиите, съдимостта и члена по който са обвинени, размера на присъдата, и т.н.
На въпросите за фамилиите, те отговаряли само с: "майка Мария, майка Анастасия, майка Евгения" и т.н. а на останалите въпроси изобщо не отговаряли. След викове и заплахи срещу тях, започнали да ги бият, но тогава те напълно млъкнали и престанали да казват, даже и имената си.
Вкарали ги в карцер, мъчили ги с глад и жажда, с безсъние, с побои и члено-вредителство, т.е прилагали над тях почти всички способи за "въздействие", но те оставали непреклонни в упорството си, и даже посмяли да откажат всякакъв вид принудителен труд (много рядък случай в концлагерите).
След известно време, мен, осъден на затвор, лекар, заедно с професора, доктор Жижиленко (който бил докаран в Соловки, за това, че като главен лекар на Таганцовския затвор в Москва, тайно приел монашество и станал епископ), ни извикаха при началника на санитарното отделение, където бе и началникът на целия лагер, и конфиденциално поискаха от нас, да освидетелстваме медицински тези монахини, като намекна, че, ако е възможно, е желателно да ги признаем за нетрудоспособни, за да могат да имат официално основание, да ги освободят от тежък принудителен физически труд, който те не искали да вършат.
За първ път в историята на Своловецкия концлагер, администрацита изпадаше в такова затруднено положение. Обикновено, с отказаващите тежка работа, (а това се случваше по-често с криминалните престъпници) постъпваха рязко и жестоко: след жесток бой, ги пращаха в наказателния остров Анзер, откъдето никой не се връщаше жив. Понякога проблема се ограничаваше с карцер в "Секирката" (Секирната планина, - известна местност на о. Соловки). След 2-3 месеца пребиваване в този карцер, върналите се живи от там, ставаха меки като "коприна" и вече никога не отказваха работа.
Но защо монахините-бунтовнички, не ги пращаха, ни в Анзер, ни в Секирката, – не беше ясно.
След като излезе началника на лагера, ние лекарите, попитахме по този въпрос началника на санитаното отделение /- лекар, който, след отбиване на присъдата в лагера, за някакво криминално престъпление, остана в лагера "волнонаемен" и заемаше длъжността, началник на санитарната част/.
Той ни обясни, че с монахините "работата е сложна", защото мълчаливият им, и сдържан протест съвсем не приличаше на протестите, които понякога си позволяваха криминалните престъпници. Последните обикновено устройваха скандали, викаха и хулиганстваха. А тези мълчаливи, прости, смирени и необичайно кротки монахини, не издадоха ни един вик и нито една дума с оплакване.
"Те са фанатични мъченици, като че, търсещи страдания" – разказваше началникът на санитарното отделение, – "като някакви психопатки-мазохистки, но... започнахме непонмосимо да ги съжаляваме... Аз не можех да понасям смирението и кротостта им, с които те понасяха "страданията"... А и не само аз... - Владимир Егорович (началникът на лагера) също не можа да го понесе. Той даже се скара с началника на информационно-следственния отдел... И затова иска някак да смегчи и уреди тази работа. Ако вие ги признаете негодни за физически труд, те ще бъдат оставени на мира".
"Аз моля да бъда освободен от тази комисия" – каза професорът Жижиленко, "Аз самият съм монах, и не бих искал да преглеждам жени, още повече – монахини..."
Професор Жижиленко бе освободен от тази комисия, и аз сам тъгнах да освидетелствам монахините.
Когато влязох в бараката, където бяха събрани те, видях извънредно улегнали жени, спокойни и самообладани, в стари, износени, с кръпки, но чисти, черни монашески одежди.
Те бяха около 30 монахини, и всичките си приличаха една с друга, и на възраст също всичките бяха, като че, на "вечните 30 години", макар несъмнено да имаше и по-млади, и по-стари. Всичките бяха, като отбрани, красиви руски жени, с умерена грациозност, със здраво и хармонично телосложение, чисти и здрави, като бели гъбки, не засегнати от никаква прекаленост. На всички в лицата им имаше нещо от изражението на скърбящата Богородица, и тази скърб беше толкова възвишена и сдържана, и като че, малко срамежлива...
Това бяха руски, и то, най-добрите руски жени, за които поетът Некрасов е казал:
"Препускащ кон ще спрат,
и в горяща къща ще скочат".
И които той определи, като "всичко понасяща многострадална майка на руското племе".
Тези монахини бяха прекрасни. Не можеше да не им се любуваш. В тях го имаше и цялото очарование на неразпиляната "вечна женственост", и цялата прелест на неизживяното майчинство, и същевременно, нещо от естетичното съвършенство на хладния мрамор на Венера Милоска и, главното, – удивителна хармония и чистота на духа, възвишаваща телесния им облик, до духовна красота, която не можеше да предизвиква други чувства, освен дълбоко умиление и благоговение.
"За да не ги смущавам, по-добре да си отивам, докторе" – каза срещналият ме началник, който трябваше да присъства, като председател на медицинската комисия.
Очевидно, и до чекистската душа, някак си се докосна завладяващата скромността и целомъдрие, излъчвано от тези монахини. И аз останах сам с тях.
"Здравейте майчици" – низко им се поклоних аз. А те мълчаливо ми отговаряха с дълбок поясен поклон.
"Аз съм лекар, изпратен да ви освидетелствам"...
"Ние сме здрави, и не ни трябват свидетелства" – прекъснаха ме неколко гласа.
"Аз съм вярващ, православен християнин и съм тук, по църковно дело."
"Слава Богу" – отговориха ми пак неколко гласа.
"За мен е разбираемо вашето смущение, но аз няма да ви преглеждам..., – казах аз, – Вие само ми кажете, от какво се оплаквате, и аз ще ви определя степента на трудоспособеност"...
- "Ние от нищо не се оплакваме. Здрави сме".
- "Но нали, без определена категория трудоспособност, вас може да ви изпратят на необикновено тежка, физическа работа"...
- "Ние, така и така, няма да работим, - ни тежка, ни лека работа".
- "Защо?" – учудих се аз.
- "Защото ние няма да работим за антихристовата власт"...
- "Какво говорите", – завълнувах се аз, "нали тук на Соловка има много епископи и свещеници, изпратени тук за изповедничество, и всички те работят, кой, както може. Ето, например, епископ Виктор Вятски работи счетоводител в канатфабриката, а в "Рибзверпрома" работят много свещеници. Те плетат мрежи... Нали това е апостолският занаят. В петъците те работят по цело денонощие, за да си изпълнят задълженията си предсрочно, и така да се освободят за молитви, – вечерта в събота и сутринта в неделя"...
- "Ние не ги осъждаме. Никого не осъждаме", – отговори една от по-старите монахини, "Но ние няма да работим принудително, за антихристовата власт".
- "Добре, тогава, без да ви преглеждам, ще ви напиша някакви диагнози и ще сложа заключение, че на сте спсобни за тежка работа... На всички вас ще ви дам 2-ра категория трудоспособност"...
- "Не, не е нужно. Простете ни, но тогава нище ще сме дължни да кажем, че сте написали неистина... Ние сме здрави, можем да работим, но не искаме, и няма да работим за антихристовата власт, макар и да ни убият за това"...
- "Те няма да ви убият, а ще ви измъчат" – шепнешком, рискувайки да ме подслушат, казах аз, с душевна болка.
- "Бог ще помогне да претърпим и мъченията" – също така тихо, каза една от монахините, най-младата.
На мен очите ми се напълниха със сълзи и в гърлото ми заседна буца.
Мълчейки, аз има се поклоних... Искаше ми се, да им се поклоня доземи и да им целувам краката.......
След седмица при нас в килията на лекарите от санитарната част, дойде комендантът на лагера и между другото каза:
"Намъчихме се с тези монахини... Но сега, все пак, се съгласиха да работят: шият и обшиват одеяла за централния лазарет. Само че поставиха условие, мършите, всички да са заедно и тихичко да си пеят по време на работа, псалми някакви... Началникът на лагера разреши. И ето, сега те пеят и работят".
Изолирани бяха тези монахини, дотолкова, че ние лекарите от санитарната част, ползващи се с относителна "свобода" на придвижване из лагера, въпреки нашите "връзки" и "познанства" със всичките видове "началници", – дълго време не можехме да получим никакви известия за тях.
И чак след месец получихме известие.
Петото действие от трагедията на монахините беше такъв.
В едно от етапните отделения на Соловки бил докаран един свещеник, който се оказал духовник на некои от монахините. И макар общуването между духовния отец и неговите духовни чада, да изглеждаше напълно невъзможен, в условията на концлагера, - на монахините, по някакъв начин им се удало, да попитат своя наставник, за съвет и указания.
Същността на въпроса им била в това: Нали ние сме докарани в лагера за страдания, а на нас тук ни е хубаво. Заедно сме, пеем молитви, работим работа, по душа: шием одеала за болни... Правилно ли постъпваме, че сме се съгласили да работим, в условията на антихристовата власт, в лагерите? Не следва ли ние, и от тази работа да се откажем?
Духовникът им се оказал още по-фанатичен, от духовните си дъщери, и им отговорил с категорична забрана, да работят и тази работа.
И монахините се отказали от всякаква работа.
Началство узнало, кой е виновен за това, и разстреляли свещеника. Но когато съобщили това на монахините, – те казали: "Сега вече никой не може да ни освободи от неговата забрана". Тогава началството изгубило всякакво търпение и осатанело.
Монахините ги разделили една от друга, и по единично ги откарали на някъде. Няма никакви вести от тях, и въпреки всичките ни старания, ние не можахме да научим нищо повече.
Те погинаха, без всяка следа.
Минаха вече много години след тези събития.
В обектива на времето, много неща се поизгладиха, позабравиха се и се тушираха, но образите на тези монахини стоят пред мен, до болка ярко, и винаги предизвикват едно и също чувство.
Разбирайки прекрасно, че техните постъпки бяха крайно фанатични, и да се съглася напълно с тях, би било равносилно да осъждам мъчениците-изповедници, погинали, работейки в концлагерите, – но в същото време, не мога да не се преклоня пред твърдата им позиция, да откажат от работа, под антихристовата власт, и виждам в този отказ най-силния от всичкие протести против болшевизма. Да беше имало във всички руснаци,поне капка такъв протест, – болшевизма нямаше да просъществува.
Проф. Андреев
Източник: журнал «Православная Русь», издание Русской православной церкви заграницей, №13, 1947 г.
http://www.logoslovo.ru/forum/all_1/topic_16736/
Превод, Григор Симов
Господи, благослови!
Думи от упор с Красимир Русев еп 129, 29...
Сексът и селото 4: Да сменя ли Ракетата?
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. tota
12. getmans1
13. stela50
14. zaw12929
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. bojil
8. dobrota
9. ambroziia
10. milena6
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. getmans1